Нямам детски спомени от Този град - просто, защото съм раснал далече от него. Това е причината да не мога да разкажа много за "миналите времена". Въпреки това, един от първите ми спомени от преди повече от 20 години е свързан с един парк, близо до вече несъществуващата автогара и с тези сгради:

Тук намерихме някаква сладкарница и ядохме мелби с коняк. Бях ученик и тази добавка ми дойде в повече - в смисъл, че ми развали удоволствието от мелбата. После се оказа, че могло и без коняка...

Градската (градина) - едно от емблематичните за Пазарджик места. Едно от местата, за които е достатъчно да ги споменеш с една дума, но всеки да те разбере, за кое говориш.
Още щом се зачетох в постинга на katan, реших, че говори за нашата Градска. Има близко до града село Огняново, има "езерце" с фонтани в средата на Градската...
Само паметникът на Яворов нещо не ми се връзваше, но... знае ли човек - все пак, тук има доста арменци... и гара... "Може да съм го пропуснал" си помислих тогава... После разбрах, че става дума за друг Град.






Колко деца са израсли по тези градинки...




... и колко родители намират спокойствие и занимавка, докато децата им играят.


Това е едно разкошно парково дърво... или поне е било, докато не започна да съхне по върховете и го поорязаха - за подмладяване и за безопастност на минувачите. Като го гледам, скоро ще възвърне старата си красота. Такива знам в града още две - до Гимназията и зад един блок наблизо. Второто даже е приснало семена и наблизо има няколко издънки.


Дървото при Гимназията не се възстановява толкова добре, но все още има с какво да ни зарадва през май:




"Езерцето" не само, че няма риби, но е останало и без вода... което не притеснява малчуганите.
















Обилен цъфтеж през пролетта, дебела сянка и постоянна зеленина през летните жеги, прекрасни килими от есенни листа и мно-о-ого снежни игри през зимата - това е Градската.


Докато се разхожда тук човек, не може да не забележи дърветата гинко.





Освен с красота, впечетляват и с размери.  За сравнениепоставих телефона си в разклонението на Голямото гинко (не че Малкото е по-ниско).








В Градската, освен с катерушки и с пейки, е пълно и с всякакви скулптури и паметници.





Наскоро издигнатият паметник на поета Иван Динков.




А този другар са го "очернили" съвсем буквално.


Следите от ледниците са навсякъдеиз околните планини и хълмове...
А в последно време и по парковете и в някои частни домове.







За кучета може и да е забранено, но зайците не са споменати в знака.




Този сладур нямаше начин да не ме грабне. Двете момичета, които го придружаваха с удожолствие ми разрешиха да го снимам и през това време обясняваха: "Много е артистичен - нити за момент не спира. Никога не е скучно с него.".
Въпреки, че светлината на обедното слънце не беше най-подходяща за снимки, мъникът си заслужаваше ходенето до там.
Ама, как го фиксирах, а!

ДИ, ДЕТСТВОТО МИ Е МИНАЛО В ТОЗИ ПАРК!
ПРЕКРАСНИ СНИМКИ СИ НАПРАВИЛ И НЯМА ДА ГО ИСКАМ..ТИ ОБЕЩА ДА ГИ СЪБЕРЕШ ВСИЧКИТЕ ПОСТИНГИ ЗА НАШИЯ КРАЙ В ЕДИН... ЗА ДА ГО КАЧА В РЕКЛАМНИЯ БАНЕР...ХАЙДЕ ДЕ...ЗАЙЦИ ЩЕ МИ СНИМА

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Каква хубава и прохладна разходка, Diso!
Никога не съм ходила в Пазарджик, но беше удоволствие да се разходя сега чрез твоите снимки! Градината е прекрасна за отдих на възрастни и развлечение за децата.
Поздрави и прекрасен ден ти желая!

Вчера се сетих за Обещанието, Джу... и се почувствах виновен:)) Обещавам!

Прекрасен и немного горещ ден и на теб!

Чудесни снимки! Не познавам града, но Градската изглежда привлекателно.

мила родна картинка! :) Само ме е яд, че го няма вече киното...

И не само изглежда - наистина е приятно там:))

Наистина е жалко, Ели:((

лъха от твоите снимки тук, приятелю...;)

времето малко след това - момичешки истории, а също и с бабите ми - моята и сестрите на баба ми и дядо ми, братовчедките ми и техните майки - празнично, весело, тайно, винаги слънчево. Ама нямаше риби в оня фонтан пред киното.
Лично съм нагазвала в него:)))

Хубаво ви е там, Дисо!:)))

Благодаря.
Поспрях пред паметника на Иван Динков, прочетох словото "Животът няма синоним". Впечатлена оставам от думите за поета, и от него.

Поздрави.

Радвам се, че те провокирах, за да ни покажеш ТВОЯТА Градска!
И ти благодаря, че малко променяш представата ми за Пазарджик, който е свързан за мен предимно с Индустриалната зона, където ходеш в командировки.
Хубава е Градската ви, щом в нея има деца, които си играят в безводното дори езерце.ЧВСА

От Мишел са:))).

Пазарджик...... :)). Страхотно се заредих за уикенда. Чак ми се ще вече да пътувам нанякъде.

бива си я зеленинката ви.

и самият град не е лош,
в него кипи живот и хората
са гостоприемни!:)
Поздрави!

Като цяло, в града не е изобщо хладно, но в Градската и в Острова, и на Стадиона се намира поне дебела сянка, а край фонтаните при Тортата е наистина прохладно.

Добре е, че и сега има кой да тича вътре:))

Иван Динков е доста интересна личност. Иска ми се да напиша нещо и за него - за човека, не за посмъртно възхвалявания поет, но още не съм достатъчно подготвен.

И ще става още по-хубаво:))

В Промишлената зона, освен позападнали заводи и рушащи се останки, има и неща за показване. Но за нея - друг път:))
А парковете и поляните, където съм раснал, ще покажа друг път - не тази година, предполагам.

Нека да се учи детето - давай му шанс:))

Като се има предвид, че според Статиската е сред най-малко зелените градове...

Зеленинка - кво да я правим:)) ... освен да й се радваме.

Благодаря!?!... който/която и да си:))

Нещо подобно бяха казали и някакви китайци преди 20-на години: Посетили и приятни малки градчета, като: Пазарджик... (тяхното село не било голямо - малко над 14000):))

Вашата градска градина е обитаема!:)
Вярно е, че в повечето градове има, но не навсякъде са запазени!
При нас асфалтовите алеи са толкова много и така разширени, че...колите изгониха хората! Детските площадки са безлюдни, защото няма нито чист въздух, нито спокойствие, нито сигурност! Зеленината не е похабена обаче и тук е надеждата, че поразиите все някога могат да се поправят!
Зайчока наистина добре си го фиксирал!
Направо си е атракция!
Хубави почивни дни ти желая!:)

О, при нас почти целият център е "отцепен" само за пешеходци. Понякога е неудобно, когато се налага да се използва автомобил, но пък е страхотно да си пешеходец:))

Иван динков наистина е много значим поет за съвременна България. потърсете неговите книги, а аз ще си позволя да сложа тук едно от най-хубавите му стихотворения:
Лирика

Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Митингът ще бъде малко тъжен
и за женските очи голям.
Но защо по шопски да се лъжем:
и на литър, и на килограм?
С нови песни за добра родина
младостта нехайно прошумя:
рано сутринта като коприна,
късно вечерта като басма.
Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Спомените носят патронташи,
за да можем лесно да умрем.
Пък и всичко е до знак набрано...
Пък и всичко прави равен сбор...
След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.
Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия тъмни пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.



"Лична карта"

Поема

Ах, тая дума - омъчнен, - изречена
от някаква жена - навярно майка ми,
сред пашата на есенните вечери,
което ще рече - сега, сред лайката!

Минава път през Пловдив, и през Пазарджик,
на мъжки поглед от завода - новият,
през нивите на Блатница - размазани
от свежи круши и от гнили гроздове.
Това, което свети по баирите,
е село Смилец - въздухът и млякото,
преглеждането - сричките на лирата,
илюзията, че си нужен някъде.
Ех, майсторе, налбантине, наставнико!
Жените си намигат и пред мъртвите:
"Аз, како, ще поплача преди ставане,
а след това ще продължи свекървата."
Сега - когато ти си на платформата,
сега - когато аз съм във кабината,
единствената поетична формула
е нещо като пасбище с къртичини.

Поръчвам първата бутилка гроздова,
присядам сам на камъка пред кръчмата,
надигам я - поливам с нея лозето,
възкръснало в душата ми измъчена.
Ноември е - до костите, до ставите.
Така изглежда и така е сигурно:
над хълмовете - ниско над дъбравите,
небето сякаш е сега подсирено.
Ах, тия български тъги - запълнени
по клоните на орехи и брястове:
"Кажи ми, брайно, мърлят ли ти овните,
защото ходят по овцете бясове?"
И както мислят за рода на стадото,
и както молят за сърцати кочове,
така изричат думите изстрадани:
не всяка жалба заслужава кончина.

Разбира се, шегувам се, усмихвам се,
разбира се, спестявам си несгодите:
изкуствен съм - защото четох стихове
от смесената ракла на народите.
По пътя, който идва от Такерите,
по пътя, който идва откъм Маркови,
задава се - приведена, почернена,
Тодора - твоята невяста, майка ми.
Сега е жълта пленница на мъката,
Тодора никак, никак не е същата:
така пристъпва, сякаш е помъкнала
след себе си по улицата къщата.
А някога - от Рашовци до Мърховци,
а някога - от Кутовци до Плачковци,
а някога - по плочници и мъхове,
блещукаха обувките й лачени!

През шрифтове и печатарски лакове
отмина моето поредно пощене;
сега приличам на вълче сред макове -
така съм беззащитен и безпомощен.
По пръстите си, даже и по палците,
усещам нещо като слуз от времето:
втвърдява се неумолимо калцият -
преди да сложа име на поемата.

Снегът е сух - пилее се по джипката,
по струпаните гугли, по шинелите:
навярно тайно е шумял със житото
под камъка на валцовите мелници.
Невярващи са хората - скептични са,
поне не вярват в истини нащърбени,
но истина е - в човките с кокичета,
по брястовете кацат млади щъркели.
И пътя се повлича подир гумите,
внезапно ослепял...
Не мога повече!
Предавам без да съжалявам - думите
на яростната глутница на точките!

И ето го гнездото ти - гнездото ни,
което ще рече, че се завръщаме:
пак същите - но вече без живота ти,
пак същите - но без да бъдем същите.
Поставят те - о, тоя миг! - на масата,
на нашата, на дъбовата - дългата,
която няма спомени от гратиси,
но има много спомени от дългове.
Високо от лицето ти изчистено
от топлото присъствие на вените,
разперени - ръцете на черницата
политат и така остават - сведени.

Сега ще бъда личен във поемата.
Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.
О, аз добре познавам ценоразписа
на хилядите видове мълчания:
аз - българският поданик на страстите,
аз - българският гражданин на раните.
Навярно още ще лежа безпомощен,
но вече си замесвам прощъпулника;
страхувам се, че може би през нощите
съм станал брат на всички присмехулници.
А светъл бунт е имало на двора ни!
И колко тайни в есенните листници!
Дано надвия накога умората
и пламна пак от чистите ни истини.

Тодора е звезда преди разсъмване,
Тодора казва: "Хайде да оплакваме.
Баща ви тръгва на гурбет из тъмното
и може би ще се обърка някъде."
Привеждат се очите ми, косите ми,
гърдите ми - в дъга се спира тялото:
налбантине, над образа в коритото
ти всъщност се привеждаш пред раздялата.
От палещите връщници на пладнето
трагично и красиво падат въглени -
навярно в оня баладичен кладенец,
из който плува сянката ни българска.

По дяволите всички изречения,
в които няма никаква метафора!
Извършвам бавно своето сечение
и ставам сам за вярата си нафора;
простено е да взема плът от себе си,
да взема кост - да им разгледам порите:
да знам поне на вид какви са - есенни
или раздвижени от млади пориви.
Българийо - безсмъртнице, обичам те!
Така го казвам - някак си отбрулено:
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите.
Ах, колко педантично в мен е ровено!
Под залезите на далечни вечери
разбива чаши и скимти над спомени,
и кашля младостта ми непрочетена.

Аз също имам светла биография!
изричам тия думи неестествено:
страхувам се, че изговарям лафове,
че слагам кръст на своята мъжественост.
Да бъде ден! - гърми гласът на Смирненски.
Да бъде, да пребъде - тоя, днешният!
Не съм за крясъка, но вярвам искрено:
кантатите не ни изцапват дрешките.

И ето я оная - ненаситната,
с измачкания троскот, с буболечките:
земята на дедите, на бащите ни -
дълбоко влажна, а отгоре спечена.
Дий, биволе! Ори я, преоравай я!
Сега е страшна - зяпнала, гръклянеста.
В ярема на колата дремят кравите,
нащарени от сянката на ясена.
Снегът е мокър - пада нянак лигаво
и някак страшно безучастно в ямата:
разделя ни, отделя ни завинаги -
един от друг, налбантине, нас двамата.

Не съм певец на прошката със мъртвите.
Това си има своите художници;
из гробищата още броди Мърквичка
и още търси място за триножника.
Сега - когато тържествува здравеца,
сега - когато е на власт ракията,
сега - след твоята шега: "Е, авторе,
подхлъзваш ли се още по хартията?" -
сега разбирам колко са безвременни
и колко тъжни и безплодни фразите:
че трябва да достигаме до темите
по принципа на котешкото лазене.
Разбира се, не правя цип за стихове.
Цип-стиховете са удобна работа:
прибавянето става според лихвата
на тайно застрахованите ръбове.
Сега съм без кожуха си - без дългият,
за който още разговаря София,
и - струва ми се - вече нямам дългове
пред българската искреност на строфите.

Внезапно съм останал само с вятъра.
Така навярно си отиват мъртвите:
полуреално - както във театъра,
а на гърдите ни оставят гърбици.
Студено е. Избягали са пилците,
красиво нарисувани от Яворов.
И няма сенки! Може би мастилото
е подсъдимо, че създава дяволи.
Снегът блести - на мигове, на мигове.
Полето се вълнува под снежинките -
това поле - това дете усмихнато,
което вечно си играе с житото.

и като поет, и като човек.

Като голям любител на заведенията открих един голям пропуск. Нищо не казвате за легендарното заведение "Полски Боровец" и неговите фамозни кюфтета с кашкавал.

Отдавна не работи, а вече и сградата е почти разрушена...
Мислил съм си да пусна нещо по темата...