Тази статия не е моя, но с удоволствие я публикувам:

 

Рождество Христово е светъл християнски празник, който от стари времена изпълва душите на вярващите с добри чувства и помисли, събира семействата около празничната трапеза, внася хармония в живота им и създава една особена атмосфера на доброта, всеопрощение и готовност за безкористни благодеяния. На 24 декември българските семейства се събират на Бъдни вечер, за да посрещнат раждането на младенеца Исус, Божия син. Някога възрастните не са спели цялата нощ, а трапезата не се е раздигала до сутринта, защото са вярвали, че Бог ще им дойде през нощта на гости и ще си похапне от сложените ястия. Особено живи описания на този празник са направили нашите писатели Цани Гинчев („Сурва”) и Георги Райчев („Коледа”). Тази година за пръв път Рождество Христово по решение на новото молдовско правителство ще се чества на 25 декември, както това се прави в повечето европейски страни, т. е. по стария, Юлиански календар. Но сега аз искам да разкажа за рождественските разкази и приказки, които имат вече близо двувековна традиция.

Още през ХІХ в. в много европейски страни започват да се издават алманаси, специални броеве на илюстрованите вестници и списания, дори празнични листове, посветени на Рождество Христово. Родоначалник на рождественските разкази и новели в европейската литература е Чарлз Дикенс (1812 – 1870). Той започва да ги публикува в декемврийските броеве на своите списания „Домашно четиво” и „Кръгла година” (1843 – 1845). Дикенс обединява тези свои творби под общото заглавие „Рождественски книги”. Всички те са населени със свръхестествени създания: и ангели, и духове, и привидения. От стари времена най-кратките дни и най-дългите нощи през месец декември са се осъзнавали като противостоене на светлината и мрака. Ако Дикенс и неговите последователи не са вярвали, че изходът на борбата между Доброто и Злото зависи от волята на самите хора, нямаше въобще да има рождественски истории. „Рождество – пише Дикенс, – това е времето, през което по-силно от когато и да е през годината нашата памет ни говори за всички горести, обиди и страдания в заобикалящия ни свят...”; „...и именно това, което ние сме изпитали през своя живот, ни подбужда да правим добро.”

Тези произведения на Чарлз Дикенс (особено „Рождественски химн в проза: Празничен разказ с привидения”) стават широко известни и любими в Англия. В тях Дикенс съчетава реалността с приказното, житейската правда с измисленото, фантастичното с делничното. Великолепен е образът на урода Скрудж („Рождественски химн в проза: Празничен разказ с привидения”), преобразяващ се в добър и отзивчив старец. В началото Скрудж е носител на егоизма, бездушието и жестокостта. Той презира бедняците и мисли само за своето забогатяване. Но под влияние на посетилите го на Бъдни вечер духове от миналото, настоящето и бъдещето той се преражда нравствено и емоционално в добросърдечен дядко, отправящ се в празничната вечер към своя племенник. Така променен, той носи радост на другите и сам става щастлив. В „Камбаните: Разказ за духовете на църковните часове” е поставен въпросът за положението на народа и осъдено малтусианството. В разказа „Щурец зад огнището: Приказка за семейното щастие” са прославени топлият семеен дом, отзивчивостта и разбиращото всякого добро сърце на човека. Във всички тези творби на Дикенс присъства образът на камината, която символизира домашния уют. Тя е описана много детайлно и с голяма любов от автора.

Стопанката на дома от новелата „Рождественският гост” на голямата шведска писателка Селма Лагерльоф (1858 – 1940) споделя: „Ако не е Рождество Христово, аз никога не бих се решила на такова нещо, но щом някога Господ наш е решил да остави сред нас, грешните, не просто едно дете, а своя син, то защо и моите деца да не се опитат да спасят един човек.” Чудесното спасение, прераждането на злото в добро, примирие между враговете, забравяне на обидите, жестът на милосърдие – това са най-популярните мотиви на рождественските разкази и новели. В тях по изумителен начин се съчетават старинните предания и легенди с библейските притчи и с нормите на християнския морал. Ето например какво казва по този въпрос пчеларят Рудий Панко от повестта „Нощ пред Рождество” на Николай Василиевич Гогол (1809 – 1852): „Разказват, че някога имало един бърборко Коледа, когото приемали за Бога и като че ли от него са произлезли колядките. Кой го знае? Не ни е дадено на нас, обикновените хора, да тълкуваме това. Миналата година отец Осип забрани да коледуват по хутора, казвайки, че така целият народ угажда на Сатаната. Обаче, ако трябва да се каже истината, то в коледните песни и в пожеланията няма нищо за Коледа. По-често пеят за Раждането на Христа; а накрая пожелават здраве на стопанина, стопанката, децата и на целия дом.” В същата бележка под линия писателят обяснява какво представлява коледуването: пеенето на песни под прозорците в навечерието на Рождество, които се наричат „колядки”. Този, на когото коледуват, дарява коледарите „с колбас, хляб или меден грош”, които пъхва в чувала им.

В сюжета естествено са преплетени реално-битовото и фолклорно-митологичното. Дяволът („чорт”) открадва Луната и става тъмно. Както е известно, от стари времена дяволското, нечестивото се свързва с мрака. След малко той настига на улицата вещицата („ведьма”) Солоха, на която започва да нашепва лъстиви думи. Тя майка на ковача Вакула, която привлича към себе си мъжете и те често я навестяват с плътски намерения. Вакула обича красавицата Оксана, но тя се държи високомерно спрямо него. У Солоха последователно идват дяволът, дякът и Чуб, които тя скрива в чували. Вакула хваща дявола, яхва го и лети върху неговия гръб чак до Санкт Петербург, където е приет в царския дворец, а царицата му подарява златни женски обувки. Писателят живо е нарисувал картината на Рождественската литургия, която се провежда на сутринта. Всички лица на миряните са озарени от празнично настроение. Вакула се завръща като победител в родния си хутор, а Чуб омеква най-после и се съгласява да даде дъщеря си за жена на Вакула. Преди да освободи дявола, Вакула здраво го набива.

Тази Гоголева повест блика от жизнерадост и веселие. Селските младежи и девойки коледуват с весел смях и закачки. Всички са в приповдигнато настроение. Дяволът е показан като сладострастник, който лесно може да бъде надхитрен. Той е загубил способността си да се превъплъщава и да изкушава хората. Злото в негово лице е победено, но не след някаква драматична борба, а по неочаквано забавен начин. Развитието на сюжета придобива фарсов характер с недоразуменията в резултат на ухажванията на развратната Солоха от мъжете и тяхното укриване в чувалите, които коледарите приемат за пълни с подаръци. Писателят майсторски е изобразил селския бит в украинския хутор и е предал ярко мислите и преживяванията на героите, разкривайки техните слабости и привички. Краят на повестта е щастлив. А в епилога виждаме новия украсен дом на младото семейство, Оксана с детенце на ръце и минаващия архиерей, който се удивлява на майсторлъка на Вакула.

 Образцови рождественски разкази създават много европейски писатели. Традицията е жива и днес. Но нека да се обърнем към рождественските истории в техния класически вид.

Приказната новела на Ернст Теодор Амадеус Хофман (1776 – 1822) „Лешникотрошачът и мишият крал” е най-празничната от рождественските приказки. Тя е приказка за подаръка, а може би самата тя е приказка подарък. Същият писател е създал още една рождественска новела – „Повелителят на бълхите”, но тя не е подходяща за деца. Събитията в „Лешникотрошачът и мишият крал” започват на Бъдни вечер (24 декември), в този тържествен момент, когато християните чакат появата на първата звезда във вечерното небе: „Вече съвсем се стъмни и на тях (Фриц и Мари – бел. моя – И. С.) им беше много страшно, защото в стаята още не бяха внесли лампите, както това се полагаше на Бъдни вечер.” По-нататък ще прочетете в същата новела: „И така, децата отлично знаеха, че родителите им са накупили всякакви чудесни подаръци и че ще ги разположат на масата. Но в същото време те не се съмняваха, че добрият младенец Христос е осиял всички със своите ласкави и кротки очи и че рождественските подаръци като че ли са докоснати от неговата благодатна ръка, затова доставят повече радост, отколкото всички други. За това напомни на децата, които безспир шушукаха за очакваните подаръци, по-голямата им сестра Луиза, добавяйки, че младенецът Христос винаги насочва ръката на родителите, и че на децата подаряват това, което ще им достави истинска радост и удоволствие; а за това той знае много по-добре от самите деца, които затова са длъжни да не мислят и да не гадаят, а спокойно и послушно да чакат това, което ще им подарят. Сестричката Мари се позамисли, а Фриц промърмори изпод носа си: „А все пак на мене ми се иска ездитен кон и хусари.”

По съветско време в Русия подобни моменти са съкращавани или изменяни от чисто идеологически съображения. Същото е направено и с приказката „Снежната кралица” на великия датски приказник Ханс Кристиян Андерсен (1805 – 1875) – това е моментът, в който малката Герда успява да победи войската на Снежната кралица: „Герда започна да чете „Отче наш”. Беше толкова студено, че дъхът на момичето веднага се превръщаше в гъст облак. Този облак все повече се сгъстяваше и сгъстяваше, но ето че от него започнаха да се отделят малки, светли ангелчета, които, стъпвайки на земята, израстваха в големи страшни ангели със шлемове на главите и копия и щитове в ръцете. Числото им непрекъснато се увеличаваше и когато Герда завърши молитвата си, около нея се беше образувал вече цял легион. Ангелите набождаха снежните страшилища на копията си и те се разсипваха на  хиляди снежинки.” В тези, отредактирани по указание на комунистическата цензура страници, страшните ангели са превърнати в „малки човечета”. Да си припомним от същата приказка как бабата чете Евангелието и как децата пеят рождественския химн: „Рози цъфтят... Красота, красота! /  Скоро ще съзрем младенеца Христа...” По-късно сълзите на момичето ще разтопят ледената обвивка около сърцето на скъпото й братче, за което по чудотворен начин помага същият този химн.

Любопитно и вълнуващо е да се преоткриват любимите книги от детството. Удивително е това, да се разлистват книги, написани за онези деца, които са били връстници на нашите прабаби. Едва преди десетина години на руски език беше преведена приказката на американския писател Лиман Франк Баум (1856 – 1919) „Животът и приключенията на Санта Клаус”. Авторът я е написал през 1902 година, веднага след „Вълшебника от Оз”. Измислената приказна биография на Санта Клаус има твърде малко прилики с житието на Св. Николай Чудотворец. Баум по свой начин обяснява на децата откъде се вземат подаръците за Рождество Христово. Когато светът бил още млад, една горска нимфа осиновила захвърления младенец Клаус. Той пораснал и, обитавайки Смеещата се долина, започнал да майстори играчки, за да дари с тях децата. В края на краищата хората го признали за светец, а Бог му подарил мантия. Приказникът е помислил за всичко. Оттогава „старият Клаус не само разнася подаръци, но и изпраща играчки по магазините, за да могат родителите, ако поискат да подарят на децата си повече играчки, лесно да ги намерят там. И ако по някаква причина Клаус не може да донесе подарък на всяко дете, то може самт да отиде до магазина и да получи там толкова играчки, колкото си поиска. Нали все пак този добър старец, приятел на децата, е решил, че нито едно дете не трябва да остане без подаръка, за който мечтае.”

В българската литература също има прекрасни рождественски разкази. Ще разкажа за два от тях, които аз много обичам. Единият е „В Пирин”, от първомайстора на българския разказ Иван Вазов (1850 – 1921). Творбата започва с прочутото лирическо встъпление: „Хубава е нашата Пирин планина!” Срещу Коледа в едно планинско село дядовата Лазкова челяд очаква нетърпеливо Климе да се прибере у дома. Климе е синът на дядо Лазко. През деня той е отишъл в град Мелник, за да накупи премени за „майка, млада булка и за двегодишното си дете”. Мръква се вече, а него още го няма. Навън  вали сняг и фучи фъртуна. Близките на Климе седят край огъня и го чакат със свити сърца. Ето че си идва баба Лазковица, която е била на църква, „да запали свещица пред Свети Мина да покрие Климе”. Булката плаче, а баба Лазковица отива и се кръсти пред иконата, „дето гори кандилце”.

През това време Климе върви към своето село пешком, но в бурята загубва пътя. Пада мрак. Отчаян, той вече крачи без посока. Мисли си с болка как неговите близки го чакат да се завърне. Дали ще оживее да ги види пак? Цяла глутница вълци го наобикалят и следват по петите, като все повече затягат обръча около него. Климе започва да бяга и се спуска по един склон. Пред него заблещукват светлинки. С радост момъкът забелязва, че влиза в някакво село. Още миг и... вълците ще го сдавят. Най-после Климе стига до първата непозната къща; с няколко скока минава през отворената вратичка и прекосява двора. Той с облекчение въздъхва, когато вижда, че тази къща е християнска, защото в стаичката гори кандило. Стопаните излизат да го посрещнат и той с изумление вижда, че това са неговите близки и че това именно е неговата къща. И тук повествователят отбелязва многозначително: „Провидението бе напътило лутанията му към тяхното село, към тяхната къща, когато той мислеше, че съвсем на друга посока ударил.” С весел глас, забравил за опасното премеждие, той известява на семейството си: „- Тате! Булка! Ставайте! – викаше той, като сваляше торбата с коледните премени.” Всички изкрещяват като луди и скокват да го прегърнат, а баща му плаче като дете. На въпроса на дядо Лазко къде се е загубил в тая буря, младият мъж отговаря: „- Бурята голяма, но Господ е още по-голям, тате... Хай стегнете се, да вървим на черква. Не чувате ли? Клепалото бие.” И в този миг се чува тържественият отмерен звън на селското клепало, което възвестява, че Христос вече се е родил. Скоро щастливата челяд се запътва към божия храм.

Виждаме, че в центъра на сюжета на този разказ е традиционният рождественски мотив за чудото на спасението. Народът вярва, че в святата нощ стават най-много чудеса. Цялото семейство са дълбоко вярващи християни. В един момент героят, заблудил се по пътя, незнаещ накъде да върви, се оставя на провидението да го води. И не сбърква: като по чудо той налучква правилния път. Към радостта на дядовата Лазкова челяд от хубавия празник се прибавя и радостта от спасението на Климе. Младият мъж е убеден, че Господ му е помогнал да се спаси от острите зъби на вълците.

Иван Вазов е написал още един рождественски разказ – „Коледен дар”. В него обаче не се случва чудо, а е описано едно благодеяние в навечерието на празника. Цанко и Верка Йорданови са младо семейство, женени от година и половина. Те живеят в хубав, топъл и богато мебелиран апартамент в центъра на столицата. Мъжът е чиновник в едно от министерствата. И двамата с болка наблюдават от прозореца малката схлупена къщица на една бедна вдовица с пет деца – Данчовица. Тя няма пари за дърва и храна, стъклата на прозорците й са изпочупени и запушени с парцали.

Вера галено моли съпруга си да й направи коледен подарък, но да бъде сюрприз. И ето че на Бъдни вечер вратата на жилището им се отваря, но вместо Цанко влиза Данчовица с петте си, облечени в нови дрешки, деца. Тя ги накарва да целуват ръка на госпожата и й благодари горещо, задето им е пратила и дръвца, и храна, и дрешки за децата: „...сполай ти, че ни смисли и не ни забрави срещу божия ден...” В този момент вратата се отваря отново и там се показва щастливото лице на Цанко. Вера се просълзява от умиление и целува горещо своя мил съпруг. Ето какъв бил сюрпризът!

В разказа „Майчина вяра” от Георги Райчев (1882 – 1947) е разкрита несломимата вяра на баба Ранка, че нейният син е жив. Войната е приключила. В общината идва писмо, в което се съобщава, че нейният син Борко е „изчезнал безследно”. Двете снахи на баба Ранка – жени на по-големите й синове – си поплакват, а после се опитват да я утешат. Но старата жена седи отвън приклекнала до стената на къщата, блъска с юмруци главата си и повтаря все едно и също: „-Борко... Боренце... Най-малкият, най-свидният на мама... Как ще те майка забрави... Как ще те майка прежали...” Полека-лека тя се успокоява и в сърцето й се поражда надежда: „Как така Господ и Света Богородица ще допуснат – свидното й чедо да падне, да почине.”

Отсега нататък баба Ранка често ходи из селото, показва последното писмо от Борко на своите съселяни и ги моли да й го четат. Това я изпълва с радост и укрепва вярата й. Ето че един ден от фронта се завръщат двамата й по-големи сина, „здрави и читави”. На втората година те поискват да поделят бащиния си имот помежду си. Но баба Ранка не дава, плаче и пита: „- Ами Борко? Ами дялът му? И неговия дял ли ще поделят двамата?...” Братята обаче са непреклонни и тя накрая махва с ръка – да правят, каквото са решили, но да знаят, че един ден ще отговарят пред Борко, когато той си дойде. Всеки ден и всяка нощ майката мисли за своя изчезнал син. Всички я убеждават да се примири, но тя отказва да стори това и някои започват да си мислят, че тя е полудяла от мъка. Така изминава и третата година.

Наближава Коледа. Баба Ранка става все по-неспокойна: „този път вече няма разминаване – за Коледа дома ще е Борко...” Става все по-студено. Навръх Бъдни вечер завалява сняг на едри парцали. Баба Ранка решава да отиде у дъщеря си Неда, омъжена в съседното село, защото предполага, че Борко може да й е изпратил вест, а и нали оттам е пътят му на идване. Лозан, по-големият й син я смъмря сърдито: „-Мамо, стига вече! Доста сме били за смях на хората. Никъде няма да ходиш ти! Вест й допратил Борко! Пратили ти вест вълците...” Жената обаче използва след малко залисията на мъжете около закланата свиня и тихичко се измъква навън. Тя поема пътя за Мокрено. После тръгва по прекия път. Снегът става все по-дълбок и тя изгубва посоката, продължавайки да върви наслуки. Сяда да си почине. Краката й се вкоченяват. Полека-лека се унася в прегръдките на бялата смърт. И изведнъж, о чудо: насреща й бодро крачи нейният син Борко! Две силни ръце я грабват и понасят високо над снега. Пръстите й напипват заледената брада на Борко, а сърцето й радостно тупа.

Оказва се, че Борко е бил в гръцки плен, откъдето е успял да избяга: „- Такъв бях, мале. Мъртвец бях и възкръснах” – казва той. Предчувствието на майката се сбъдва – той наистина е минал най-напред през дома на сестра си Неда. Старата жена не чува нищо по-нататък. „Унасят я сладките думи, унася я чуден сън. Тя сеща как я люлеят силните ръце и тъй й е добре, че иска да върви, все да върви, ей така, докрай света, накрай света...” Късно през нощта Борко влиза в своя дом, носейки на ръце майка си, и бодро извиква: „-Честита ви Коледа, хора!”

И в този разказ ставаме свидетели на чудо, случило се именно в святата рождественска нощ. Майката отказва да повярва, че синът й е мъртъв. И може би тази вяра закриля чедото й. Тя е убедена, че Господ и Света Богородица няма да допуснат той да загине. Така Георги Райчев с напълно оригинален сюжет претворява стария легендарен мотив за дълбоката вяра, която води към чудотворното спасение. При това разказът не само разкрива изконния български бит, но е и пряко свързан с нашата история, защото в него става дума за една от войните, които нашият народ води за националното си обединение – най-вероятно Първата световна война (1915 – 1919). Писателят майсторски е обрисувал обикновената жена от народа – всеотдайна и любяща, дълбоко свързана с родния си дом и челяд.

Рождественските разкази и приказки ни карат да обичаме близките си, да бъдем добри и състрадателни, да помагаме на другите хора, да вярваме в доброто и да бъдем оптимисти.

 

Д-р Иван Симеонов

Тараклийски държавен университет

„Григорий Цамблак”

Любима писателка : )... Още ми е в главата едно изречение: " Ако можехме да ГЛЕДАМЕ, сигурно щяхме да видим всичко, което овчарят е видял..."

да си призная, не съм чел нито една от споменатите по-горе творби. Само нещо от Елин Пелин за Дядо Коледа и някакви бедни хора.
Направи ми впечатление, че Гогол разказва за коледуване и в Русия.

Хубаво е да приемем малко от духа им. Ще гледам да отида до библиотеката и ако ще нещо четено да бъде, но да ми върне чувството което е пропито в тях.

19:29 - Купи ми за Коледа
http://www.youtube.com/watch?v=rMQL5XqhwLQ

Купи ми за Коледа ново сърце,
че старото вече е сдало багажа -
не трепва, не чувства и вече не ще,
дори и на мене, две думи да каже.

Лежи и не мръдва - същински мъртвец.
И никаква болка, и никакъв трепет...
Навярно убих го моя врабец -
от толкова чувства си го повредих.

Купи ми за Коледа кошче с мечти -
купчинка от мохерни цветни кълбета.
Да имам с какво, когато вали,
да кърпя и да си наплитам небето.

Не искам големи - не са ми по ръст
(джудже си останах дори във мечтите).
Мечти за човече по-малко от пръст,
което на по-невъзможни налита.

Купи ми за Коледа още живот,
че този кроих го погрешно - не стигна.
Все мислех, че имам от него, а то...
Надникна и свърши преди да премигна.

Купи ми за Коледа тези неща.
Нали ме попита какво да ми купиш?
Да, знам, че е трудно, но тези избрах.
Нали не очакваш да ревна за кукла?

автор - Радост Даскалова http://lila.blog.bg/izkustvo/2009/11/20/kupi-mi-za-koleda.440019

Запали ми любопитството!:)
Болшинството са ми непознати!

това също е поглед към Коледа - страхотно е!

аз не бях чел нито един от тези, но и моето любопитство започна да ме човърка. Докато четях, се сетих, че през почивните дни детето ми разказваше, че гледал по телевизията за някакъв Скрудж, за духове и за Коледа. Сега разбрах, че е по Дикенз.

сетих за чудесните ,,Коледни песни,, на Дикенс. В детството си ги четях с удоволствие, ще взема да си ги припомня. Благодаря ти за коледното настроение и за вярата в чудесата, diso.

радвам се, че и у теб живее "коледният дух".

Чудесен постинг!:)
Няма нищо по-хубаво от коледния дух,който носи чудеса!:)

:))) ..нямам възможност да я прочета...?! Дълга..

зареждащто и с празнични емоции настроение има тук при теб...бъди здрав!!

за мен също някои произведения тук са неизвестни!:)

но трябва да си я изтеглиш от линка

http://bglog.net/nachobrazovanie/35520

Приятен ден!:)

Велико чудо е ВЯРАТА! Тя променя човека, прави го по- целомъдрен, по- добър, по- състрадателен, духовно по-богат! Тя движи Светът !
Прекрасни рождественски четива, Disо!
Благодаря ти, за споделените хубави мигове!

Сега излезе сборник от приказки и разкази на бълг. автори посветени на Рождество Христово и Нова година! В него са имената на големите български творци Петко. Р. Славейков, Ив.Вазов, А.Константинов, Стоян Михайловски, Чудомир,Ангел Каралийчев, Дора Габе, П. Пенев и мн. др.

да прочета варианта на приказката за Герда.

А и разказа на Иван Вазов също е много силен и покъртителен с добър край :). Това показва, че вярата и надеждата в човека не са празни, а напротив човек в момент на бедствие, когато се изправи срещу стихиите и е безпомощен, прави добрия избор като се помоли и едва след това започва да усеща и разбира истинската същност на дадения празник, именно поради благодарността, която се излива от сърцето му поради изхода за живота му!
А разказа за Борко успя да ме разчувства...
Благодаря ти за това, което прочетох в твоя постиг! Има приказки, които са живи!

довечера ще я видя:))
Благодаря!

благодаря ти за полезната информация! Ще я потърся:))

докато четох за разказа на Вазов, сякаш буца беше заседнала в гърлото ми.
А и не знаех, че и в Русия е имало коледуване.

Има и филмирана историята за егоистичното старче Струдж :)
Поучителна и хубава е, стига да не я преповтарят всяка Коледа - както се получава...
Поздрави!

в един коментар споменах, че синът ми я е гледал през почивните дни и ми разказва филмчето :))
Наистина е досадно, когато един филм се показва твърде често:((

защо не филмират тези наши хубави български приказки, които имат и страхотен край! Може да бъде от полза малчуганите да гледат подобни неща!

по принцип, идеята е страхотна,
но като си помисля нашите "филматори" какви ще ги свършат... жална им майка на приказките:((

трябва да има сърце за тия неща и преди това да ги е усетил, иначе както и ти споменаваш кой знае какви ще ги свършат :).

И мен ме притеснява, че или им липсват сърца, или в главите нещо не са добре - все такива едни странни и неестествени хрумвания им идват. Накрая се оказва, че от произведението не е останал нито сюжетът, нито идеята, а само заглавието и някой герой:((

също преизобилства на моменти и несвързани приказки... Наистина има много странни български филми, макар, че има и много шедьоври от миналото :).

както и телевизионни програми от миналото. И тогава е имало щуротии, но не толкова масово. Като гледам повечето "забранени" филми, аз и сега не бих ги гледал. После - българинът е нихилист! Не мисля така - просто иска да гледа хубави филми, за който не е задължително да са правени с голям бюджет.

az egin gen izyrax mo nac i ceckpix i om morava ne c ce vptxmat

След "Аз един ден..." ми е трудно да разбера какво пишеш.