Ние - лястовиците, винаги сме привличали вниманието на хората. 
Вие -  хората, разказвате какво ли не за нас. Даже имаше една история за майчината сълза на една лястовица - нищо общо с истината, но и ние плачем, като слушаме как е разказана.
Истината е много по-тъжна и страшна. Имаме един враг, който не ни оставя на мира, а повечето от вас и не подозират за това, което върши.
От хиляди години живеем около вас. Често ни се възхищавате и ни включвате в какви ли не легенди, празници...
Знаете ни като пъргави летци и ненаситни хищници. Какво щяхте да правите, ако не ви спасявахме от милиони мухи и други летящи досадници?
Твърде пъргави сме и твърде малки, за да се интересуват от нас повечето хищници. Но имаме един враг, който ни тормози, без да иска да ни яде...
Ех, ако вместо снимки, авторът беше влючил видео! Щяхте да ни разберете по-добре.




Обикновено, долитаме тихо(Как да издаваме звуци с пълна човка?), а малките се надпреварват кой по-силно да църка, за да напълним човчицата му. Сега е различно... Милките са притихнали, а ние прелитаме нервно и пищим уплашено. Наблизо има страшен враг, които си избира жертви. Виждаме го, но почти нищо не можем да направим.




Ето го врага!
Обикновено подхвърча насам-натам и си търси нещо да хапне, но когато дойде време да си търси дом, става страшно за нас.


Ето го нашественика! Врабчетата често свиват гнезда в дупки из каменните зидове, но все по-радко намират подходящи места. И тогава... решават да крадат нашите домове. Доскоро това създание кротко е чирикало някъде по земята и е търсило семенца или трохи. Сега църкането му е силно и заплашително.
Ние летим около него и се опитваме да го спрем, но най-често печели. Когато се настани в дома ни, граден с толкова усилия, новодомецът изхвърля всичко наше - яйцата се разбиват на земята, а пиленцата загиват без грижите ни, ако някоя котка не съкрати мъките им.

Такава е нашата съдба - строим си дом, а не знаем дали ще успеем да отгледаме пиленца в него. 

Това е нашата приказка с тъжен край.

НАПИСА Я ПРИЯТЕЛЮ ПРИКАЗКАТА!
И В ЖИВОТА Е ТАКА... МОЖЕ ДА ГРАДИШ НЕЩО С ГОДИНИ И В МИГ ВСИЧКО СЕ СРУТВА И СЯКАШ СВЕТА ЗА ТЕБ СЕ ЗАТВАРЯ!
И ТОВА Е ПРОВЕРКА ЗА ДУХ НА ЧОВЕКА ДАЛИ ОТНОВО ЩЕ СЕ ИЗПРАВИ И ЩЕ ПРОДЪЛЖИ ИЛИ ЩЕ СЕ СРИНЕ И ЖИВ МЪРТЪВ

С ОБИЧ ДЖУЛИЯ БЕЛ

Една легенда разказва, че песента на лястовиците носи послания за безсмъртието им..
Те пеят своите красиви песни и когато отиват в отвъдното...Там е вечната хармония
и отплата им за съдържателния и изпълнен с любов живот преживе..
Така е и при хората...Нежни са словата ти, каквато е твоята душа..Благословен бъди!
Благодаря ти, Diso!

А каква стана тя - пак се получи Андерсен:)

че я бях поставил на първо място, като ни питаха в училище.
Тези дни имах щастието да й се радвам от сутрин до мрак, допълвана от косовете и от едно малко птиче, приличащо на врабче, но по-малко.

Натъжи ме твоята история. Тук май прозира дарба за писане... Тежестта този път не е върху снимките, а върху текста.
Поздравления, Дисо!

ПРИЯТЕЛЮ, ТЯ МУЗАТА НЕ ПИТА..ПРОСТО ПИШЕШ И КАКВО ТИ СЕ ДАДЕ!

А КАЗВАТ УМНИ ГЛАВИ ЧЕ ТРЯБВАЛО ДА ГО ЗАБРАНЯТ АНДЕРСЕН ЗА ДЕЦА...ТЪЖНО ПИШЕЛ...

Diso, трогна ме твоя постинг! Много сантиментално...

И аз се натъжих, като чух познатото чирикане, затова реших да разкажа тази съвсем реална история.

Историята е тъжна, но се радвам, че те е трогнала.

На моята къща има четири гнезда и си отглеждат пиленцата всяка година. А Врабците си правят гнездата в улуците :)))

Тези сиви врабчета толкова ли са нахални? Не мога да повярвам.

и аз съм чувала, че врабчетата ги вършат тия магарии, но мислех, че след като лястовиците отлетят, инак наистина е много гадно. И мен ме натъжи тази история...

Браво на твоите лястовици! Това с гнездата в улуците е една от сериозните врабчешки грешки - един порой и нямат гнездо, нито малки.

Е, косовете май са първенци в класацията по нахалство, но и врабчетата не са срамежливци. Случвало се е лястовиците на село да не могат да отгледат нито едно люпило през лятото.

А след като врабчетата използват веднъж гнездото, то обикновено се разрушава, защото са "по-дебелички" и по-трудно минават през входа. Всъщност, те тормозят така само "градските" лястовици, защото гнездата им са като хралупа с дупка. На "селските" са като купичка, залепена за стената и на врабчетата не са интересни.

аз не бях чувала досега,че врабчетата презакват лястовичките.
то, откъде да чуя- при нас нито врабчета останаха, за лястовички да не говорим- тази година не съм виждала въобще от тях...

В София вече няма врабчета... Изтрепаха ги по някакъв начин. Затова пък има цапащи гълъби. Всяка година спасявам по 2-3 гълъбчета, паднали в отдушника и закачили се по тръбите. А толкова беше приятно като чувах цвърченето на врабчовците сутрин, следях любовните им битки, те са птички с характер. Лястовички при нас няма как да има, нали трябва и мухи да има, всичко е отровено... Може да има в крайните квартали, към селата, но в центъра - не.
Обичам птички и ми е мъчно, че ги унищожаваме безразсъдно...

и хорската приказка е с тъжен край, diso...
Поздрави

имам лястовици от години над източния прозирец, наистина са много шумни, от най-ранно утро, но това не ме смущава, не ме притесняват и курешките по перваза, нито се опасявм от кокошинки, не знаех, че врабчетата са им такива съперници, сигурно имаш по-близки наблюдения, но такава война се води между обитателите на жилищата и цирикащите наемателите на надпрозоречни площи - сиреч лястовици...от почти всеки ъгъл на прозорец се веят найлонови торбички или висят хартии и вестници, за да не могат птичките да си свият гнезда, ако все пак успеят, защото те са упорити пилета - признала съм ги, гнездото незабавно се събаря...и така, с променлив успех, войната с лястовиците се подновява всяка година

Щом и тези животинки са изчезнали при вас.

А гълъбите са си голяма напаст.

Поне останалата част да напълним с весели моменти!

На село дядо ми постилаше вестници, когато гнездяха под стрехата.

И сред хората има лястовици.
С това изречение ме зашлеви: Строим си дом, а не знаем дали ще отгледаме деца в тях. И с мен е така, макар не строя дом на тази земя. Другаде е...

Освен, че често друг разполага, а за нас остава да предполагаме и да се надяваме.