Градчето, в което съм израснал е далече и рядко ходя там – един-два пъти в годината, най-често през лятото. Виждаме се с майка ми, гостувам на роднини и приятели… и ходим на гроба на баща ми.

Гробищата са на най-високото място над града и ходенето там е свързано с превземането на един много стръмен хълм. Толкова стръмен, че като се кача горе и погледна, имам усещането, че само да прекрача и ще стъпя на покрива на нашия блок, а той е осеметажен.

Пъплим нагоре, натоварени с по няколко пластмасови шишета и тубички с вода – да полеем цветята на татко, да не е сам. Веднъж-дваж в годината помагаме на майка ми в носенето, но през останалото време се мъчи сама. И не само тя – млади и по-възрастни жени, грохнали старци редовно изкачват хълма, равносилен на Голгота, за да се грижат за гробовете на близките си. А когато стигнат там, мъката им става още по-голяма.

Засадените предния ден цветя, които трябва да се полеят са отскубнати и засадени на друг гроб – защо да се мъчат да си сеят сами или да ги купуват.

Тези които са оцелели и цъфнали, са обрани и красят чужд паметник – близките ми даже не са си направили труда да си донесат от града.

Импровизираната ваза, направена от изрязано пластмасово шише е захвърлена наблизо – някой е взел цветята, а друг е използвал водата – да си полее „своя” гроб.

А най-голямата гавра с паметта на мъртвите е измислена от предприемчиви съседи. През лятото, когато влагата е оскъдна и пашата за агнетата е слаба, вкарват животните си да пасат в гробищата.

 Така де – защо животните им да не се порадват на изобилието по гробовете, като има „глупави” да поливат!