- Да знаеш, научих за една стръв ... няма начин да не хвана най-после сом. И не какъв да е сом - направо на стария сом дядо му може да се хване! – изстреля приятелят ми Ицо, докато затваряше пътната врата.

- Да бе, като последния път …

- Сега ще стане, вярвай ми! Като стигнем там, ще разбереш за какво ти говоря.

Навън беше още тъмно, но ние бързахме, за да стигнем на мястото си за риболов на язовира. Уличните лампи още не бяха пуснати за сутринта, но си знаехме пътя, а и луната ни помагаше малко. Отвсякъде се чуваше разпявката на петлите, а от време на време, от някой двор пролайваше куче – не стръвно, само колкото да ни уведоми за присъствието си.

Край един дувар видях нещо тъмно и познато. Приближих да го поздравя, но то се „препусна” в познатия клатушкащ се тръс, придружен с не по-малко познатото грухтене и изчезна в една дупка между камъните. Невъзпитана работа! Накратко – таралеж. Първия път когато го видях, здраво се стреснах, но сега вече ми е като приятел.

Върнах се на улицата и продължихме. Не бяхме се виждали два-три дни и използвахме времето да си разказваме какво ни се е случило през тях. Вмъквахме и други теми – като за петнайсет-шестнайсетгодишни момчета. И все намирахме за какво да се посмеем.

На излизане от селото, минахме по прекия път. Не го обичах заради „къщата с кучето”. Там винаги ни посрещаше един звяр – като от филмите за върколаци. Добре, че дупката под портата стигаше само да се подаде през нея страховитата му муцуна - със зъби, които не се забравят лесно – точно като в киното.

Нямахме време да спираме да го подразним, защото на изток небето леко просветляваше. Трябваше да побързаме. И ние … побързахме.

Стигнахме точно навреме. Метнахме плувките и дойде ред на дънните. Сега щях да разбера каква примамка е приготвил Ицо. Той не ме кара да чакам дълго – извади от раницата някакъв буркан и от него извади … жаба. Казали му, че сомът много налита на жаби и приятелят ми прекарал доста време да ги търси. Времето беше сухо и едва открил една-единствена. Все пак стигаше за първи опит.

Помогнах му да я завърже за куката, макар да ми беше доста гнусно. Ама нали е за сома… Метнахме „дъната” и се заехме с плувките. Точно бяха почнали да излизат едни хубави каракудки. Имаше надежда и при липса на голям улов, да си тръгнем доволни.

Точно тогава покрай нас мина един познат – познат дотолкова, че се знаехме по физиономия – все пак в едно училище учим! Носеше кука – голяма, направена от арматурно желязо – само за измъкване на едри риби от водата. Явно беше „грападжия” – така наричат там рибарите, които обикалят с голяма тройна кука на въдицата и сякаш „косят” с въдицата. После – каквото се закачи. Винаги този вид риболов е бил забранен, но тогава имаше доста едра риба и доста хора, които да го практикуват. Тези вадеха толстолоби по петнайсет – двайсет кила единият.

Момчето ни помоли да му пазим куката, докато намери компанията си. Остави я и продължи.

Точно тогава звънчето на „сомската” въдица бясно задрънка, а самата въдица изскочи от стойката и се повлече към водата. Беше почти заминала, когато едва успях да я хвана. После я дадох в ръцете на Ицо. И двамата треперехме от вълнение: можеше ли да е истина – само петнайсетина минути откак жабата беше във водата и сомът беше захапал. Нямаше начин да е друго – и най-големият костур в язовира не би могъл да лапне такава голяма жаба.

-         Казах ли ти! Стана – най-после сом на въдицата! Сега остава да го измъкна.

А аз нямах думи. Само наблюдавах развитието на борбата с рибата. И видях нещо, което ме озадачи – рибата се преметна над водата – стар толстолобски номер. Но къде ти толстолоб да се хване на въдица тогава. При това с жаба на куката.  Много странен сом…

Понеже склонът беше стръмничък, изкачих се по-нагоре да виждам хубаво какво се случва. И пак се чудех – рибата не забива в дъното или нещо подобно, а обикаля в полукръг – типично за толстолоба – глупава риба… Ама нали нашето е сом!? Защо ще прави така? Нямаше значение – щом се държи като толстолоб, ще го вадим като такъв! Никога не бях го правил, но поне бях виждал как става. И като пое по дъгата към левия бряг извиках:

- Тичай наляво и просто прибирай влакното!

Ицо хукна наляво и изпълняваше указанията ми докато не видях, че рибата пое надясно. Тогава му извиках да върви надясно и пак да навива. Така, с няколко маневри и доста усилия от него, успя да докара рибока близо до брега. Сега беше отново мой ред – грабнах куката и с един отмерен и силен замах я забих в тялото на животинката. После я измъкнах на брега.

Да, това беше толстолоб. От гърба му стърчеше тройка, а от нея висеше половин метър влакно, а накрая му – вързана тежест. Точно тя се беше оплела в нашата корда. Или поне изглеждаше оплетена. Всъщност, беше само омотана няколко пъти и се разви в момента, когато измъкнах рибата на брега. Оказа се, че връзката между двете влакна е била доста „фалшива”. Да се чуди човек: как не са се размотали още във водата. И какво щяхме да правим, ако не беше минал оня с куката?

Много въпроси без отговор … Всъщност има един – няма нищо случайно. Даже един от елементите да липсваше, нямаше да имаме този улов! А него си го биваше – към седем кила.

А на стария сом дядо му сигурно се е подсмивал под мустак – пак му се беше разминало!

то най-хубавият улов така се прави- на шега:))).
преди няколко години отиваме семейно с един по-възрастен човек аз риба и той гордо ни обяснява как ще ни води на едно СОМСКО място. Демек- оттам без сом не се връщал. Обаче като отидохме... и ние, зайците, хванахме 2, а той нито един:)))

у теб таланти да търси човек:)))

казвай бързо кое е селото...И ние сме ходили за риба по Марица.

та те в блога нямаше:)
Много ти е дълга случката:)
Тъкмо за междучасТието:)))
Лек ден!

аз ще ти кажа, но е далече. Пък ти ще ми кажеш някое местенце по Марица:))

при мен е вече добро утро:))
А междучсТието беше по болест. Но сега съм по-добре и реших да се появя пак:))

Добро утро!
Аз съм първа рибарка... колеги сме.
Ще си мерим...улова с тебе:)))).

скоро не съм ходил и страшно ми липсва усещането, но мисля от следващата година да почна да наваксвам:))

Значи аз не непразно съм се тревожела за теб - "по болест"... Надявам се да си добре,то и няма как да не си,де!:)
Тази история,която я описваш се върши от здрави и хубави хора!
Поздрвления за всичко!:)

Освен това, някъде в текста споменавам, че героите са петнайсетинагодишни. Историята е от преди 20-на години и вероятно погрешно съмя сложил в категорията "Хоби", макар че не е нито за "Лични", нито за "Изкуство", нито за "Спорт".

Искрено желая някой от внуците поне!Все още ги има там! ;)
Поздрави!

Винаги успяваш да ни зарадваш, думите ти се леят свободно, успяваш да ни провокираш и заинтригуваш. От тебе лъха неподправено чувство за хумор.Благодаря ти ,Diso.

Успех!

Винаги успяваш да намериш добри думи ... и хубави песни.